Последователи

събота, 1 юни 2019 г.

Аз Директора - словоизлияние за празната душа

Имало едно време една жалка душица, без особени качества, без възможности, без култура. Тази малка душичка страдала много. Тя искала да е значима, да я уважават, да изпъква, да е нещо. За нея било много важна "какво ще кажат хората". За това винаги лъскала прозорците на къщичката си и слагала хубави перденца - да се вижда отвън колко е работна. Отвътре обаче било празно. Тя много учила - напъвала се до късно над учебниците и чела, чела...обаче нищо не разбирала и не се справяла, затова обвинявала другите - всичко било много трудно според нея. Тя не виждала, че проблема не е в трудните уроци, а в нейната невъзможност да ги осмисли. Но душичката била упорита и завършила жалко университетче някъде там далече. Започнала работа - пиела кафе по цял ден, редяла перденца по прозорчетата за да видят всички колко е способна, садила "китки" в саксийки и чакала да я оценят. Това не се случило, защото в реалността за да те оценят трябва да имаш качества и да можеш и искаш да работиш, да продължаваш да учиш, да се развиваш. А душичката просто си седяла и си клюкарствала на тежък селски диалект и обвинявала другите, че не се справя. Потърсила си работа в големия град и била много разочарована - не я искали, защото не можела да говори правилно, не се ориентирала по големите улици, гледала тъпичко и безпомощно, а в уневерситета на край света не била научила нищо.
Но, и на нейната улича изгряло слънцето - взели я на работа, коята много и харесвала - пиела кафе и седяла на компютър да си гледа картинки. Даже малко и плащали. Един ден Директора напуснал и малката душичка веднага видяла възможност и се предложила за длъжността. Станала Дирактор. Празната и личност, досега пълна само със злоба, завист и клюки, която надничала зад чуждите перденца и се радвала когато не били чистички и можела да ги оплюе, изведнъж станала нещо. Жалката душичка вече била Директор! О каква радост настанала. Горката тя - пренебрегвана и тъпичка, изведнъж добила влас - обиждала, крещяла на нейния си диалект, вилнеела по цял ден и издевателствала над подчинените. Била щастлива. Пак пиела кафе и не знаела какво да прави, но имало кого да обвини веднага и да се почувства голяма и силна.
Подчинениет започнали да напускат. Напускали непрекъснато, а душичката ги обвинявала и си остава спокойна и уверена в собствената си ценност. Но и се страхувала - сега, когато била Директор и имала нещо, което да и дава сила и увереност, можело да и отнемат властта. Страха нараствал. Станал параноя. Душичката следяла зорко да не би някой да я измести. Не искала да си тръгва от работа. Не искала да оставя никой да прави нещо, или да знае нещо. Но пък така и работа не се вършела. Душичката се изнервила още повече. Правела глупост след глупост. Направо се побърквала. Защото, ако нещо се случело и тя изведнъж вече не била Директор - какво щяла да бъде? Едно нищо, каквото си е всъщност? Една шлюпка, която никой не харесва, която нищо не може и не знае, и няма нищо освен перденца и цветенца, които да показва на съседите? Ужас!!! Живота на жалката душичка станал много сложен. Параноята била взела връх. Навсякъде виждала заговори, стремления към титлата и, към нейното звание. Мислела си горката, че всички искат да са Директор. Не разбила собствената си нищожност.
И така объркана и тревожна тя затъвала в собствената си глупост и празното, а подчинените напускали, отивали да работят за Хора, които самочувствие, качества, разбиране за света, и не се интересуват имаш ли перденца на прозорчетата. То въсщност никой не се интересувал от перденцата, освен другите празни, жалки душички гледащи чуждите прозорчета, за да забравят за празнотата в своите.
И живота си вървял. Душичката Директор си вярвала, че е център на вселената.
После спряла да Директор. Съсипала се. Видяла дори, че има дупка на перденцето. И тогава не издържала и взела, че умряла. Ала не липсвала на никого, защото как може да ти липсва нещо, което е било кухо и не ти е дало нищо?
Извода мили е деца е, че и да имаш и да нямаш перденца на прозорчено /за което на никого не му пука/, важно е да имаш нещо вътре. Защото грозното отвътре, винаги те издава, дори отвън да сложиш нещо за да го прикрие. А пък празното отвътре, и да сложиш нещо товън просто няма начин да го скриеш.